Аврелий

  Аврелий беше вече стар. Минаваше седемдесетте. Беше служил вярно на двама императори и сега продължаваше да служи на третия в този далечен от Рим град. На преклонна възраст все така старателно ръководеше делата и живота му. Това беше през деня, а през нощта пишеше и четеше своите трудове с такова усърдие, сякаш всеки час от живота му беше пресметнат  за какво точно да се ползва. Дори когато се къпеше, не губеше времето си и караше някой от писарите да записва мислите му. Пишеше по много въпроси наведнъж, но най- трудно вървеше книгата му „ Философия на човешкия живот“.
Беше взел със себе си тук най- ценния подарък, направен му от императора – една глинена плочка отпреди три хиляди години, на която пишеше: „На където и да погледнеш хората са все глупци“. Тя стоеше на видно място в стаята му и той я четеше по няколко пъти на ден. Усмихваше се снизходително на тази мисъл на древните  и я ползваше като предпазно средство срещу собствената си глупост.  Но тайно в себе си се радваше, че не живее във времето на древните. Не, те не са прави за неговото време. Той живееше в империя, в която глупостта не вирееше. В това беше сигурен.
И тримата имтератори, на които служеше, бяха страстни строители, отпускаха щедро златото за пътища и канализации. Величествените сгради и стени ограждаха най- личните градове на римската империя. Литературата и изкуството процъфтяваха. Артистите и ораторите бяха глезените деца на императорите. Сякаш човек не можеше да мечтае за повече. Беше щастлив, че живееше в това време.
И самият той бързаше да свърши колкото може повече полезна работа за човешкия род, в който вярваше, че е създаден за много по-висши цели. Ето, за утре има толкова много задължения: да направи проверка за на войниците, които пазеха крепостта, да види до къде е стигнал строежът на новата баня, да председателства съда над робите, да напише отчет до императора и накрая да отиде на баня, а от там в любимия си театър, който построи преди година, когато императорското семейство пожела да прекара лятото тук в града, който той управляваше.  Щеше да гледа, за кой ли път вече, любимата си пиеса за Октавиан Август, единствения, на когото римският народ дари титлата „Август- възвеличен“. Особено му допадаше краят на пиесата, когато Август, умирайки спокойно, без болки, както винаги е желал, казва на близките си: „Как смятате , добре ли изиграх комедията на живота?“ И завършва с гръцкия стих: „ И понеже играхме хубаво, ръкопляскайте всички и ни изпратете с радост.“*
Публиката ръкопляскаше дълго, станала на крака, просълзена.
Самият той винаги се просълзяваше в края на пиесата., след което си отиваше в къщи изпълнен с много енергия и желание да подражава на великия Август и да завърши живота си като него. Защото вече краят се виждаше и трябваше да бъде само достоен, иначе не можеше да си го представи. Но напоследък беше много раздразнителен. Стотиците ежедневни задължения отнемаха силите и времето му и и той все по-малко можеше да работи над най- важния труд , венеца на живота му, както самият той вярваше. –„Философия на човешкия живот“.
Аврелий влезе във ваната и отпусна старото си болно тяло в божествената вода.
Вече близо двайсет години беше управител на това градче на изворите и само водата още поддържаше що–годе здравето му. Къде ли не беше ходил и работил в живота си: – и в мъдрата Гърция, и в златния Египет, и в красивата Испания, и родния Рим. Но толкова дълго, както в Аугуста, никъде не беше се задържал. Сякаш се беше родил тук, така близо до сърцето си допусна този град. Дали пък не е кръстен на великия Август? Трябва да провери това в библиотеката си.
Работите му в града вървяха добре, строежите и финансите – също. Беше суров, но справедлив, обичаха го и подчинението му, и робите. Радваше се на всеобщо уважение и любов и се движеше сам съвсем спокойно , без страх, че може някой да го нападне за отмъщение.
Изпадна в миг на умиление към този край и накара писарят да си запише : „ В случай, че умра, моята последна воля е да бъда погребан тук в гробница, достойна за моя сан, до най- красивия извор, до дола на славеите.“ После излезе от ваната, надяна разкошен халат и поиска вино от местното. Харесваше виното на тракийците и не скъпеше похвалите си за майсторството им. Точно тогава влезе началникът на гарнизона , пазещ града и му докладва , че орди от племето готи са обсадили Аугуста. Той заповяда веднага да се бие тревога в целия град и  се облече набързо. „Да, тези готи все по-често напоследък му създаваха главоболия. Идваха от север, минаваха Истрос на леки лодки, палеха , опустошаваха всичко, откъдето минеха, грабеха и пак се връщаха оттатък реката. Неведвъж ги отблъскваше и той от непристъпната крепост на града, но те ставаха все по-смели в набезите си. Когато излезе навън, чу невъобразими викове и крясъци. Погледна на юг към главната порта. Крепостта гореше. Глутница готи беше успяла да проникне в града, като палеше и убивашш всичко по пътя си. По улиците се биеха в ръкопашен бой. Скулптури и сгради, обхванати от огъня, се сгромолясваха пред очите му.  Той крещеше с всички сили и викаше военачалника на града, но никой не го чуваше. Градът на изворите загиваше пред очите му. Той гледаше в почуда и не вярваше, че това е действителност.
В този миг на прибежки двама римски войници нахълтаха в двора на имението му и отдалеч му даваха знаци да влезе вътре във вилата си. Следваха ги петима готи със стрели в ръцете. Той понече да влезе и в този миг остра болка в лявото рамо го закова на място. Аврелий разтвори ръце и падна по лице, току на прага на дома си. Войниците продължаваха да го защитават храбро. Единият от тях, виждайки господаря си паднал, притича до него, издърпа стрелата, грабна го бързо на ръце и го внесе вътре. После веднага се върна при другия.
Аврелий лежеше на леглото си, плувнал в кръв, но съзнанието не беше го напуснало. И изведнъж си спомни: „Книгата! Вчера я бе завършил! И сега лежеше готова под възглавницата му!“ Бавно издърпа свитъците и като се приповдигна с мъка, с неравни букви написа под края и: „И сега, след три хиляди години, накъдето и да погледнеш, хората са все глупци.“
В този миг във вилата нахълта военачалникът на града, съпровождан от десетина войника.
-Готите са отблъснати, господарю. Какво ще заповядате?
Аврелий с трепереща ръка му посочи глинената плочка и каза:
-Утре сутринта изпратете кортеж до Рим. С цената на живота си ще трябва да доставите тази плочка в римската библиотека. Тя ще бъде нужна още хиляди години на хората.
После се отпусна спокойно и тръгна към … вечността.

Беше 250-та година от Новата ера!

Използвана литература: Лилия Георгиева Фурлинска „Легенди-Приказки за Хисар“

Още :