Сърмена

Осман паша ликуваше.
Хисар най-после падна. Предателството свърши своята черна работа. Това, което не успяха да постигнат със сила, постигнаха с подкуп. Главната порта беше отворена отвътре.
Непревземаемата крепост, построена от римляните, гореше в пламъци. Започна кървава вакханалия. Опиянен от кръвта и пожарите, Осман паша гледаше от терасата на бившия императорски дворец и заповяда да му приготвят банята. Къпеше се в божествената лековита вода и и се наслаждаваше едновременно и на нея, и на поредния си триумф. Когато излезе от банята, качи се на черния си като катран кон и се отправи със свитата към близките хълмове.
И точно тогава видя войниците си да извеждат малка група хора от близката до двореца къща и с бой и ятагани да ги набутват в горящата крепост.
Млада жена, с дете на ръце, беше застанала гордо пред пламъците.
Аллах, каква красота!
Той вдигна власно ръка:
– Спрете! Ти коя си? – обърна се той към жената.
– Сърмена! – Отговори тя и го стрелна с очи едновременно и тъжни, и пълни с омраза.
– На колко години ти е детето?
– На четири.
– Искаш ли да остане живо?
– Коя е тази майка, която не желае това?
– Отделете жената и я карайте в Истанбул, в харема ми! – заповяда Осман и ритна коня си.
Тъй Сърмена се озова в харема на Осман в далечен Истанбул. Облякоха я в коприна и в тънки като паяжина дрехи, поднасяха и злато и сребро на тепсии, но тя така и не се усмихна.
Минаха три мсеца. Момченцето и Момчил стана на четири години и три месеца и то беше единствената и радост и утеха в изгнанието.
Имаше Момчил от дядо си малко пръстено червено конче – с него лягаше и ставаше. Това беше единственото нещо, останало на детето и на Сърмена от далечната родина.
Дълго чака Осман да се вразуми красивата българка. Много нощи копня сърцето му за нея, но омразата в очите и винаги го спираше.
Един ден не изтърпя, побеснял от яд ритна вратата на харема и рече:
– Доведете ми българката!
Доведоха я. Застана тя пред него и започна първа да говори:
– Знам, че светът е твой, знам, че се къпеш в злато, но има и по-ценни неща на този свят от златото. Те не се купуват с нищо. Мене ти истински никога няма да имаш.
Занемя Осман. Каква наглост?! Тази, която можеше да затрие за секунди, смее да го поучава. Него!
– Вземете детето! – заповяда той – Това ще ти е наказанието до тогава, докато не разбереш кой ти е господарят.
Момчил крещеше като младо агне, но двама яки турци го сграбчиха и отведоха.
Минаха 11 години. Възпитаваше го лично Осман. Научи го българите да презира и убива като кучета. Като куче го би и него самия, докато не изтръгна и последните му бледи спомени за майка и Родина.
И при Сърмена повече не пожела да отиде. Минаваха си годините. Властта и златото вече не го блазнеха тъй, както в младите му години. Но злобата остана. Не помъдря Осман от тях. Сърмена го бодеше като игла в сърцето. И един ден реши. Ще и отмъсти и то добре.
– Доведете Момчил! – отсече той.
Разтичаха се слугите му. Момчил се изпъна като струна пред него. Осман махна с ръка всички да напуснат и да ги оставят сами.
– Слушай, Момчиле, аз не съм ти баща, но ти си ми повече от син. Всичко, което имах, като душа и злато, ти дадох. Дойде ден да ми се отплатиш. На моя кон ще седнеш и в далечните български земи ще тръгнеш. Всичко ще грабиш и убиваш, а най- красивите българки в харема ще ми доведеш.
– Слушам, татко мой! – каза Момчил и излезе толкова горд, че лично на коня на Осман ще се качи. Младата му кръв жадуваше за подвизи.
Осман отиде в харема след толкова години и извика Сърмена.
– Искаш ли да видиш сина си? – обърна се той към нея.
А Сърмена в сърма облечена, сякаш вчера е било – годините никаква сянка не оставили върху лицето й и само погледът бил от тъжен по-тъжен.

-Утре заминава за Хисар. Сам той българите ще опожарява, сам той харема ще ми пълни. Това ти е наказанието! – отсече Осман и понечи да излезе.
-Господарю – промълви за пръв път Сърмена. – Позволи ми да го зърна само за миг и войниците да почерпя преди заминаване. – помоли тихо тя.
-Така да бъде! – Отсече Осман, – Утре сутринта тепсии със сладкиши направи, цялата войска то лично почерпи, на добра слука ги изпрати.
Не спа Сърмена тази нощ. Цялата свита от прислуги пощури, цяла нощ сладкиши да правят.
Но преди това извика дядо Слави, най – довереният от слугите и в двореца и му рече:
– Дядо Слави, най-силната отрова ми донеси!
Донесе я дядо Слави.
Сърмена лично тестото за сладкиши замеси, лично ги в тепсиите подреди.
На сутринта облече дрехите, с които някога я Осман доведе тук. В джоба на фустата напипа малкото пръстено червено конче на сина сии за миг се разколеба. Но само за миг. След това нареди:
-Занесете тепсиите на центъра!
И ето, че се зададоха войските. Начело на черен жребец – синът и. Заплака майчиното сърце. „Дано ме познае, Господи, Господи, направи така, че да ме познае!“ Замоли се наум тя.
Застана студен Mомчил до нея и каза:
-Ти ли си тази, която трябва да изпроводи войската ми и успех да ми пожелае?
– Аз – отговори тихо Сърмена.
– Побързай! Нямам време! – от студен по-студен ставаше гласът му.
Взе Сърмена първата тава и я подаде на войниците. А те, засмени и нетърпеливи грабеха и сладко хрупаха, майсторката на сладкишите хвалеха.
И тъгнаха …Българите да опожаряват, деца от майки да отделят, немощни старци да убиват.
Прибра се Сърмена в покоите и зачака…
И не чака дълго .След пет часа черен кон отдалеч в прахоляк се зададе. Пристигна лично Момчил. Сам. Цялата войска из пътя се изпотръшкала, в страшни мъки измирали войниците.
Завърза Момчил Сърмена и пред коня си я поведе. С голям камшик я подкара. На центъра огромна клада готова. Наоколо мало и голямо събрано..
На кола лично Момчил я завърза, поля я с кофи с катран и щракна кремъка.
А Сърмена стискаше в ръка малкото червено пръстено конче и когато пламъците лизнаха тялото и, се опита да погълне навътре двете огромни сълзи, които напираха да излязат навън. За миг се мерна голото и изящно тяло, изваяно сякаш от абаносово дърво.
Тълпата наоколо закрещя от възторг, а най- много от всички крещеше Момчил.
Коварната българка беше наказана.
А от двореца през малкото решетъчно прозорче, гледаше картината Осман доволен и грозна усмивка изкриви злите му очи.
Изгоря като факел Сърмена. Момчил стоя до края. Когато хората си разотидоха, извика слугите си да разчистят кладата.
И тогава изведнъж видя в пепелта…малко червено пръстено конче.
Прикова погледа си в кончето. От къде му е познато това конче?
Наведе се и го взе в ръцете си.
Но това е неговото конче, та то винаги е било негово…
Като на сън се мерна един опожарен град, една млада хубава жена, той пищеше, а тя му даваше кончето в ръце и го милваше, и го молеше да не плаче…

Използвана литература: „Легенди-Приказки за Хисар“, автор: Лилия Фурлинска

Още: